Самота – драмата на хората с трансплантирани лица

Водещият американски хирург Богдан Помагач е “автор” на четири от дваoeсетте успешни присаждания на лица в света до този момент. Ето какво разказва той за най-важното условие една подобна сложна трансплантация да приключи успешно:Най-важното са не ръцете на хирурга, не дори естетическото чувство, а работата на мозъка, разкрива topnews.ru. Често питат д-р Помагач как хората привикват към новото си – чwждо! – лице. Въпросът му е бил зададен още след първата пълна лицева трансплантация в света, която той извършил в клиниката Brigham and Women’s Hospital в Бостън.Хората без лица губят облика си. Те не очакват да станат пак такива, каквито са били, а само да изглеждат човешки, за да могат да бъдат приемани, обяснява американският медик с чешки произход. По правило това са хора, преживели инцидент, жестока травма, която ги е обезобразила. Живеят в стрес и най-страшно от всичко е адът на самотата. Хората без лица са буквално откъснати от обществото. Те са готови да приемат и най-рискована операция, само и само да заживеят отново нормален живот в социума. Всеки техен опит да се приобщят удря на камък, прежrяванията на отхвърлянето ги гнетят. Един от пациентите на Помагач разказвал как случайно срещнати деца започнали да го разпитват дали е жив човек или робот. Всички пациенти разказват за втренчените погледи, които улавят – макар и с опит да бъде прикривано натрапчивото разглеждане. Много от околните изпитват страх или стават агресивни при появата на човек без лице.По тази причина пациентите от тази група не могат да присъстват на обществени места. Всекидневието им е мъчително, защото дори елементарното пазаруване на хляб и мляко се превръща в проблем, когато един човек без лице влезе в кварталния магазин. Трансплантираното лице непременно трябва да бъде придобивано паралелно с ново мислене; изисква се психологическа помощ, специфични нагласи, за да може новият стар човек да се върне в обществото.