Можете да се преборите със страховете си

Шизофренията е най-тежкото психично заболяване, което, веднъж възникнало, в повечето от случаите продължава много дълго време, понякога и цял живот.

Шизофренното заболяване е тежко, защото засяга почти всички сфери (мисловна, емоционална, работоспособност и др.) от психичния живот. Практически шизофренията понижава рязко и трайно благополучието на пациента. Заболяването най-често започва в края на второто и в първата половина на третото десетилетие. Понякога то се предшества от промени в личността на бъдещия пациент. Той може да бъде затворен, самоизолиран, със странности в поведението и мисленето. Друга част от пациентите обаче не показват отлики от останалите в мисленето, поведението и емоциите преди началото на заболяването. В млада в зраст, когато често се отключва болестта, пациентите обичайно снижават успеваемостта си в училище.

Прочети и запомни!
Лечението започва с малки стъпки с простички задачи, при които е възможно да се преодолеят основните страхове на психично болния, свързани с провал и излагане. Някои от болните се страхуват от това, че ще бъдат изложени на погледите на хората, че ще им се присмиват, че ще се изпотят и ще настинат, че работата е прекалено уморителна и тежка, в резултат на което те ще се уморят и ще се чувстват неразположени. Че някой ще ги обиди или набие, недоволен от работата им; че това напрежение от новата работа ще разклати психичното им здраве и ще доведе до криза на болестта им и др.

ПО КАКЪВ НАЧИН СЕ ПОДДЪРЖА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ НА БОЛНИЯ?
• Интервенциите са насочени към постоянна връзка с лекуващия лекар в поддържането, възстановяването и подобряването на психичното здраве на болния.

• Влизане в контакт с лекуващия лекар и обсъждане на обща стратегия за работа.

• Обсъждане на проблемите около взимането на лекарствата и нежеланието и страховете на болния да приема медикаменти.

Лекуващият лекар може да организира консултация с психиатър, който при нужда да промени медикаментозното му лечение или да предложи друга интервенция, която да облекчи кризисното му състояние.

Личният лекар на психично болния може да влезе в ролята на застъпник пред лекуващия го лекар. Това може да стане на среща, след която психично болният да се почувства окуражен да постави
проблемите и изискванията си.

ЕСТЕСТВЕНО, ПОДОБНА СРЕЩА ТРЯБВА ДА СЕ ПРОВЕДЕ САМО СЪС СЪГЛАСИЕТО НА БОЛНИЯ
Такива разговори могат да бъдат проведени и със семейството. Членовете на семейството трябва да са първите хора, които забелязват признаците на наближаващата криза и сигнализират на лекаря за нея. Това се дължи дори на факта, че те прекарват най-много време с болния. В някои случаи може да се наложи членовете на семейството да бъдат образовани или консултирани относно предвестниците на влошаване, възможностите за тяхното разпознаване и оптималното поведение в тези случаи.

В България животът на психично болния е усложнен от борбата с болестта и нейните симптоми и това затруднява неговата социална интеграция. Предлаганите от обществото възможности за социална реализация са оскъдни поради стигмата и предразсъдъците срещу психичната болест.

ТОВА ПРАВИ БОЛНИТЕ ДЪЛГОСРОЧНО ЗАВИСИМИ ОТ ТЕХНИТЕ БЛИЗКИ И РОДНИНИ
Макар напоследък много да се говори за психично-здравната реформа, тя все още не предлага достатъчно институции за извънболнични грижи и рехабилитация, които да дадат възможност на психично болните да се възстановят от наскоро протекъл психотичен епизод и адекватно да се интегрират в обществото.

Напротив, тези хора често се движат между два свята - този в болниците и този у дома, при семействата им. Понеже нямат възможност да добият самостоятелност, като излязат от семействата си и си намерят работа, те се изолират напълно от обществото. Социалната изолация, трудностите при справянето със симптомите на болестта и тежката обществена стигма лесно предизвикват следващия психотичен епизод и отново постъпване в психиатрична клиника. Така омагьосаният кръг се затваря - болният, увреден в известна степен от болестта, е обречен и на социална изолация. В този омагьосан кръг от обществени нагласи, предразсъдъци и липса на мрежа от институции, които да работят за извънболничната рехабилитация на психично болния, е от изключителна важност да се намесят институциите за социална дейност, в рамките на която да се развиват програми за психично болни хора. Програмите не са лукс, а необходимост. Единствено те биха дали възможност на психично болния да намери своето място в обществото и да разкъса връзката - “затворен” в психиатрична болница или “затворен” у дома.

ИМЕННО ЗАТОВА ПОДОБНИ ПРОГРАМИ ТРЯБВА ДА СЕ РАЗВИВАТ В ДНЕВНИ, СПЕЦИАЛНИ ЦЕНТРОВЕ, НАМИРАЩИ СЕ БЛИЗО ДО ДОМА НА ПСИХИЧНО БОЛНИТЕ, В ТЕХНИТЕ КВАРТАЛИ
Това би им дало възможност да ползват услуги на програми за работа със случаи не извън, а именно общността, към която бавно да се интегрират и адаптират. На този етап в страната ни тепърва се изграждат служби, имащи амбицията да полагат основите на подобни програми, предназначени да обслужват потребностите на психично болните хора у нас.